Приятели, искам да ви кажа още няколко думи за смъртта, и това, която тя носи със себе си сред нас, живите. Искам да ви опиша как аз изживявам смъртта на човек, който за мен беше повече от брат….

Леандро и аз бяхме много добри приятели, израснал съм с бразилци, и той е един от най-специалните човеци, с които някога съм се запознавал. Заедно тренирахме, заедно се биехме, споделяхме всичко, от хляба до веселбата и тъгата. Сещате се, от този тип хора, които обичаш истински, без да има причина. Бяхме буквално като част от едно и също. Братски души, братя по дух и сърце. Никога преди не бях усещал таква емоция, дори когато са умирали мои много близки роднини. Хем разбирам процесите на смъртта, знам какво има от другата страна, на ясно съм какво става, как се случва, и т.н и съм в мир с това… Но е различно, когато някой толкова близък си замине ей така за 10 минути без нищо да каже… Появава се чувство на празнота, празнота която с нищо не се запълва, освен с някой друг спомен. Човек става част от едно мощно осъзнаване, каквото в същност е и смъртта. Писах вече един материал по тази тема, но тук искам да ви опиша, когато емоцията е различна, когато става въпрос за брат по душа.

Заедно сме минали през толкоз много приключения, че си нямате на представа. В даден момент на Леандро му се наложи да си замине за Minas Gerais и постоя там някоя друга година, нямаше намерение да се връща, само да си ходим на гости можехме, вече живеехме на разстояние, но такива приятелства никога не умират, та ако ще и 20 години да не се виждаме. Изведнъж той решава, че ще се връща в Испания, и аз се зарадвах супер много. Нямаше повече да съм сам сред толкоз много хора…Дойде, стоя няколко месеца с жена си тук, започнаха работа и двамата, всичко беше ОК! Изведнъж нещо стана и Леандро изчезна….тръгнах да го търся, и не искаха да ми кажат къде е….самият той не искаше да ми каже къде е. Мен ме обзе едно много грозно усещане… Светкавично си заминаха за Бразилия, и след седмица ми се обади… Разбрах какво се е случило. Той беше оставил мъничак подарък на синът ми, и едно от кимоната за бразилско ЖиуЖицу за мен, неговото бяло кимоно, с което беше защитил черният колан…в момента, в който разбрах, че е оставил кимоното….нещо в мен буквално се скъса и усетих, че няма да го видя повече. Постоянно се опитвах да избегна тази мисъл, че няма да го видя повече, няма да видя брат си никога повече… Мразех тая шибана мисъл и я гоних всеки път, когато се появи. Всичко беше на ред там, просто се бяха преместили. След около месец така, ми се обади наш общ приятел от Сао Пауло да ми каже, че Леандро е загинал…По най-нелепият начин, без нищо да каже, а той на мен всичко ми казваше. Ей така, решава и си заминава! Сърцето ми се съдра, и усетих, че повече няма да съм същият……мина известно време, а празнотата стои вътре в мен, и хем ме прави силен, защото знам какво би искал той, хем ме сваля на ниво ”начално”, защото социалната ми същност все още не може да приеме, че тази част от мен, той, няма да бъде до мен никога повече, няма да се борим, няма да се бием, няма бием бири по баровете и да се смеем като келеши на 12 години…С него си отиде нещо много важно за мен.

Тъгата:

Тя е един от най-мощните катализатори на осъзнаването, кофти начин е, но е много мощен катализатор. Смъртта е едно голямо осъзнаване, за този който умира, и за тези, които го обичат и са свързани с него по един или друг начин. Последният път, когато бяхме заедно първо ядохме сладоледи, ние сме големи мъжаги, над 100 кила и над 180см и ядем по много! После пихме бири и си говорехме точно ”за другата страна”, за какво е това, което ни очаква там. Говорехме си, че и двамата знаем, че между нас няма случайности, че това тая братска любов да е толкова силна е нещо програмирано, и че така ще си бъдем винаги, дори и там, отвъд. Това ни беше последният разговор на живо. Говорехме си, че ако стане така, че да сме разделени за винаги по един или друг начин, винаги ще се пазим един друг, както сме го правили в толкоз много боища по баровете, в толкоз много приключения, когато бяхме на по 20 години…Казахме си, че винаги така ще си пазим гърбовете, и аз го усещам много често все едно е до мен и ми се смее как не си спомням какво сме се договорили за тъгата…. Сигурен съм, че се спуква от смях като ме гледа 🙂

Когато изгубите такъв човек, първото което ви се случва, е че започвате да си спомняте неща, които иначе и да се напъвате няма да си спомните…Това е общо осъзнаване, то се случва и в починалият, всички които са свързани с него, чрез такава силна емоция, участват в това осъзнаване заедно с него. Не е задължително най-близките роднини да са най-важни…най-важни са хората, с които имате именно такава връзка, те участват най-много в осъзнаването. Тези с които сте споделяли уникални моменти, и когато такъв момент настъпи, човек усеща, че момента е именно такъв, знае че той ще се запамети някъде дълбоко, и че винаги ще си стои там. При всеки е така, много хора могат да го потвърдят. След това, когато сълзите свършат, идват малки моменти, в които човек усеща радост…Много е странно, но се усеща радост, заради спомените, и заради това, че знаеш къде отива този твой брат по душа, знаеш че не е престанал да съществува, просто тялото му е приключило биологичният си живот, или този живот е бил прекъснат без време.

Всеки има право на решение, дори самоубийците. Всяка една форма на смърт носи различен вид осъзнаване на краят на това съществуване. Всяка една смърт е предварително програмирана, и ако нещо такова ви се случи с ваш близък човек, знайте, че всичко е по план. Раждането, избирането на генетична врата за това, и смъртта, са 3те основни най-важни момента в едно физическо съществуване. Това носи спокойствие на ниво личност, на мен ми носи спокойствие, защото знам, че е така…

Друг мой приятел умря преди години, много добър приятел, скъсах се да рева, аз трудно се разделям с любимите си хора… Бачкал си в адвокатската кантора в София, опрял се на ръцете си, и просто умрял….на 36 години, с 2 прекрасни деца и невероятна съпруга. Сънувах го 2 дни след като умря, беше нормален сън, но той ме дръпна в ”неутралното поле”, което се генерира от подсъзнанието и е наистина неутрална зона, в която се случват такива срещи. Там винаги има енергия човек да запомни срещата, или най-важните моменти от нея. Обикновено е съвсем черно, все едно си в черна стая с лека светлина. Оливер Водасов, големият войвода от Неготино, Република Македония, човекът който ме излекува от омразата към други хора, в моите първи крачки към осъзнаването, ми каза така:

”Брат не плачи! Брат не плачи! Спомни си, че така го бяхме планирали! Спомни си, че точно така го бяхме планирали преди да се родим, не тъжи за мен, а си спомни какво бяхме договорили, че ще се случи! Ако аз не бях умрял сега, синовете ми нямаше да могат да имат изживяванията, които ги очакват от тук на сетне…” 

От тогава аз знам, че Планът ни се измъква до като сме на ниво тяло 🙂 Просто такива са правилата на Играта. Тъгата мъчи да, но не се оставяйте само на тази емоция ако нещо такова ви се случи. Закотвите ли се там…мъчението ще е много продължително, защото човешките ни същности са свикнали всичко да ни е на една ръка разстояние, още повече в свят като днешният. Хубавото е, когато след тъгата настъпи чувство на спокойствие, което е приятно, и дори радост, този е симптомът, че осъзнаването протича правилно, без да руши. Тъгата просто подбутва съзнанието, и то започва да води на съзнателно ниво спомени, от които вие да извлечете ”есенцията”. Не знам, с думи трудно се обяснява, но съм сигурен, че ме разбирате. Леандро би ми сритал задника, ако се забуча да рева постоянно. Сълзите не са нещо лошо, те разтоварват емоцията, и след това осъзнаването е по-лесно….В крайна сметка този процес е зареждащ, защото транспортира позитивна енергия от, и към…Разбирате ме какво искам да ви кажа. Трудно е да, защото ги обичаме, защото са част от нас, и ние сме част от тях. Истински късмет е, когато в ден днешен хората имат такива силни връзки по между си, в този свят на изполване и изхвърляне. Трябва да оценяваме тези неща, защото са наистина важни. Дори в бързото ежедневие, дори в стресовите моменти, дори тогава, когато изглежда, че всичко е загубено…в същност нищо не се губи. Всичко се трансмутира в даден момент, съществуването е вечно. След такава тежка загуба си даваме сметка какво сме имали до нас, но типично по човешки го разбираме, след като го загубим. Това трябва да ни кара да виждаме малките неща в живота, те са важните….Усмивките, битките, загубите, всичко спечелно, всичко което ни е накарало да изпитаме емоция, от нас зависи как ще я трансмутираме. Не се закотвяйте в негатива, негатива съсипва и съзнанието и тялото, казвам ви го от опит. Трансмутирайте енергията осъзнавайки всичките мънички моментчета, които са ви накарали да се почувствате живи. Не като бабичките, не се завързвайте с черно…Завържете около себе си енергията и есенциите на готините изживявания, само те са важни, те крепят човека, спомените са поле, в което винаги можем да се връщаме, те остават там в паметта. Тях си носим и след смъртта, на тази база се случва пост-смъртното осъзнаване – именно на тези моменти 🙂 Именно, защото те са изключително важни дори и там!

Тъгата къса, тя е много кофти преживяване, но е катализатор на вид осъзнаване, което като мащаб е много голямо, защото се случва заедно с човекът, който сме загубили. Леандро и Оливър бяха златни…винаги ще сме братя, дори когато сме разделени, дори и отвъд краят на живота.

Обичайте близките си хора, те за нашите истински звезди, те са част от нас, и ние сме част от тях. Обичайте се! Не забравяйте, че Пътят е както индивидуален, така и общ. Помагайте на близките си хора, на тези които обичате, показвайте им респект, показвайте им себе си. Бъдете истински, защото не знаете точно в кой момент ще си заминат…..Животът е разделен на моменти, живейте ги на max. Всичко в този живот е въпрос на решение, дори и смъртта. Лъжа е, че самоубийците били не знам си какво, отивали не знам си къде….Всеки има право на решение как да живее и как да умре. При самоубийство се случва същото…без никаква разлика. Леандро съобщи на жена си 3 дни след като почина, че е щастлив, че е доволен, и че има много работа и бърза напред. Това са неговите последни думи след смъртта. Много хора се опитват да контактуват с близките си, след смъртта им. Ще ви кажа една малка тайна….
След като тялото умре, тоест и мозъка, нашите връзки със социума се разкачат, тоест личността спира да съществува. Името нищо не значи от там на сетне. Спомнете си какво съм ви писал в предни статии. Как се е казвал човек, до като е бил жив, какъв е бил, какви ги е вършил от там на сетне няма никакво значение. Истинското име на всеки един от нас е енергийният отпечатък, за който съм ви споменавал много пъти. Как усещате човека като енергия, не името  🙂 там е тайната на комуникацията. Спомнете си какво е човека за вас като енергия, знаете че когато някой се появи, се усеща самата му енергия, това е неговото истинско име 🙂 Много човеци осъзнават късно, че са починали, особено ако смъртта е ”без да усетят”. Смесват се ралностите, не е такъв случаят с моя човек, той сам реши да си замине, но искам да ви кажа, да не ги забучвате в негативна енергия с вечна тъга…..Така ги объркваме. Говорете им, каже им, че са вече там, обяснете им къде се намират, ако случаят е такъв. Когато изпитваме дадена емоция, ние остановяваме комуникация без да искаме, тия връзки не трябва да ги задържат тук, и ако го правим, не им помагаме с нищо. Много от скоро умрелите се опитват все още да водят човешки живот, филмът не свършва със смъртта……………… На такива Същности им е нужно осъзнаване, за това прекарайте ги през вашите спомени, помогнете им да продължат напред, не ги задържайте, колкото и да е трудно. Това не значи да спрете да имате спомени с тях 🙂 съвсем не! Просто нека всичко да е естествено, не ги задържайте….Ако се съмнявате, че някой е починал и не знае, че е това се е случило, направете каквото ви казвам, прекрайте го по общите спомени, покажете му всичко. Така бихте помогнали да се случи трансмутацията на тази енергия, и той да разбере какво се случва, от там на сетне за него процесите ще са по-лесни. Не обвинявайте този, които реши сам да сложи край на живота си…уважавайте правото на решение, уважавайте Пътят на близките…..Решението за това е нещо много лично, нещо което се е случило много преди раждането. То е програмирано, за това тук няма място за вина в стил ”ти ме остави, ти си замина”. Този сорт мислене е чисто его. Оставете ги само в красиви спомени, така им помагате.

Използвам момента да благодаря на всички мои истински приятели, с които нямаме възможност да се виждаме често, те си знаят кои са, от Ловеч до Рио Де Жанейро. Обичам ви братя мои, вие сте безценни за мен!

В памет на моите скъпи братя – Оливър Водасов, и Леандро MOUSE JIU JITSU

Един ден ще се видим отново, татамето сред звездите е за нас! В место Ги ще си носим всичките моменти, в които бяхме заедно тук…..И пак ще мерим сили, и пак ше си пробваме техниките, и пак ше се забавляваме! Oss!

https://www.youtube.com/watch?v=jTbHd-Fz_ns

https://www.youtube.com/watch?v=09_s_Kh8sls